Вълшебната гора

Беше студена зимна вечер. Вятърът свиреше по покривите на къщите и играеше с падащия сняг, като го разпиляваше във всички посоки. Валяло бе цяла седмица и по первазите на прозорците имаше натрупан сняг, а стъклата бяха покрити със скреж. Възрастните хора тъкмо привършваха с вечерята си, а малките деца се приготвяха за сън.

Малката Лили се втурна под топлата завивка на мекото си легълце и бързо започна да се върти в него с желание да го стопли. След като се успокои, баба ѝ приседна до нея и с усмивка загледа детското ѝ лице.

– Бабо, нали ще ми разкажеш приказка? – попита Лили със звънливото си гласче.

Баба ѝ нежно я погали и каза:

– Когато бях на твоите години, само можех да мечтая някой да ми разкаже приказка.

След което добави:

– Каква приказка искаш?

– Някоя хубава. Някоя, която не си ми разказвала досега.

– Някоя, която не съм ти разказвала досега – повтори възрастната жена и замислено заблужда с поглед. После погледна към прозореца, загледана сякаш не в него, а някъде далеч, след което върна поглед към детското лице и каза:

– Добре, ето: имало някога една голяма и гъста гора. Хората разказвали много легенди за нея. Казвали, че била омагьосана и че всеки, който влезел там, никога повече не излизал. Много години хората я заобикаляли отдалеч и дори най-близкото село било на два дни път от нея. Тъкмо в това село живеело едно малко момиче. Тя била нещастна. Вкъщи намирала само работа, а навън всички странели от нея, защото била различна от тях. В училище я наричали с всевъзможни имена и я унижавали всеки ден – всячески се опитвали да я принизят до земята и там да я мачкат още повече. И успели! Малко хора виждали големите ѝ красиви очи, защото главата ѝ била винаги наведена. А грубото и лошо облекло скривало още повече нейната хубост.

Точно така, снежинке – тя била хубава, но постоянните подигравки и лошите думи, с които я наричали, се превърнали в истина дори за нея. Всеки ден тя все повече се задушавала в тази среда, в която не намирала щастие. А в онези времена нямало друга среда освен тази, в която си роден. Векове наред начинът да се смени бил само един. И тя го приела. Да, снежинке, решила, че не иска да живее повече. Но и не искала да сложи край на живота си просто така. Искала да покаже на всички, че всъщност никога не са я познавали. Решила да отиде там, където никой не смеел – в легендарната и страшна гора. И за да не се разколебае, тя събрала малка торбичка с храна и тръгнала още на следващия ден.

Било пролет и разходката из планината била за нея истинска наслада. Нежният планински вятър непрекъснато разпилявал косата ѝ, галел лицето ѝ и носел аромата на свежест. Два дни и две нощи вървяла тя, като вечерите лягала да спи насред самите поляни, покрити със зелена постеля и отрупани с безброй цветя. На сутринта на третия ден момичето станало и, както предишната сутрин, се огледало любопитно наоколо. Навсякъде около нея се простирало море от зелени хълмове, но пред нея, на не повече от един час път, се виждала голяма и гъста гора. И сякаш наистина нещо загадъчно и тайнствено лъхало от нея. За малкото момиче нямало съмнение, че е стигнало целта на своето пътуване. Но за да бъде тя изпълнена докрай, трябвало да влезе в нея и да намери това, което търси. Защото друга една легенда казвала, че там всеки намира това, което търси.

Преди да тръгне обаче, момичето развързало малката торбичка и спокойно закусило с останалото в нея. Когато влязла в гората, тя по-скоро била обзета от любопитство, отколкото от страх. Вървяла бавно и с интерес се озъртала на всички страни. Гората била наистина гъста и пътека нямало никаква. В този момент тя не намирала нищо чудно в това, че всеки, влязъл тук, се изгубвал. Тя знаела, че и тя ще се изгуби, но това не я тревожело.

Така, вървейки през гората и все повече възхищавайки се от нея, момичето изведнъж спряло. Тя усетила, че се влюбва във всичката тази красота около нея, която я изпълвала с жажда за живот. Живот, от който съвсем доскоро се била отказала. В същия този момент, изпълнен с колебание и възхищение, на не повече от двайсетина крачки пред нея се чуло глухо ръмжене. Тя погледнала напред и видяла огромен черен вълк, легнал на земята, с уши, прилепнали назад, готов за скок.

Разбира се, че момичето се изплашило, но все пак бавно тръгнало към него.

– Хайде, вълчо, убий ме! Не ме е страх – казала тя.

Вълкът продължил да стои така, докато тя бавно се приближавала към него. Когато била само на няколко крачки от него, той, за голямо нейно учудване, станал и тръгнал нанякъде.

Малкото момиче останало да стои така още дълго време. Тя не разбирала защо след срещата с пратеника на смъртта е още жива и права.

– Отговорът си ти.

Дошлият изневиделица човешки глас я изплашил повече от огромния вълк. Тя се обърнала по посока на гласа и видяла момче, което на години не било много по-голямо от нея самата.

Момичето го загледало с недоумение и попитало:

– За какво говориш? И кой си ти?

– Страх.

– Въобще не ме е страх! Питах те за името ти!

– И аз ти го казах.

Тя го погледнала още по-неразбиращо.

– Страх ли? Че кой ти е дал такова име?

– Това няма значение – спокойно отговорило момчето и продължило: – Ти дойде да търсиш мен и ето ме тук.

– Да търся теб ли? Сигурно! Това, което търся аз, теб въобще не те засяга.

Момчето се усмихнало и тръгнало да върви.

– Чакай! – настигнала го малкото момиче. – Къде отиваш?

– Прибирам се.

– Тук ли живееш?

– Да.

– Мога ли да дойда с теб?

– Не.

– А какво да правя тогава? – намръщила се тя.

– Същото като мен – прибирай се.

– Но аз... не искам.

– Защо? – спряло момчето и се обърнало към нея. – Уплаши се от хорските сплетни, а се изправи пред огромния вълк? А какво стана, когато влезе в страшната гора? Видя я по-красива от всяка друга.

– Кой си ти? – едва промълвила момичето.

– А ти коя си?

Малкото момиче съвсем се объркало. Усмивката обаче, която се появила на лицето на момчето, я успокоила.

– Чакай малко! – сетила се тя. – Ти видя ли го?

– Кого?

– Вълка!

– Разбира се.

– И защо тогава нищо не направи? Ами ако беше скочил?

– Нямаше да скочи.

– Откъде знаеш?

– Ами знам, че нямаше да скоча!

Момичето го погледнало изумено.

– Ти и той едно ли сте? – попитала тя.

– Мен всеки ме вижда различно – отговорило неясно момчето.

Спомняйки си за близкия момент, момичето казало:

– Беше красив вълк.

– Както и гората, нали?

– Най-красивата!

– Не забравяй това! Не забравяй и него. Не забравяй и мен.

– Никога! – обещала тя.

Момчето се усмихнало.

– Нашата среща приключи, малко момиче – казало то. – Сигурен съм, че ще намериш пътя.

При тези думи момичето се обърнало назад и какво било учудването ѝ, когато видяло малка, но ясно очертана пътека. Когато се обърнала да попита как се е появила, вече нямало никой, който да ѝ отговори. Този път това не учудило нашата героиня, която тихо прошепнала: „Никога няма да те забравя!“

Възрастната жена спря своя разказ. В стаята цареше пълна тишина. Навън вятърът също не се чуваше. Сякаш всичко бе стихнало и слушаше нейната приказка. Малката Лили, широко отворила големите си очи, също слушаше.

– И? – попита тя. – Малкото момиче върнало ли се е у дома?

– О, да, снежинке, дори не разбрало как е станало толкова бързо – сторило ѝ се сякаш един миг.

– И какво станало после?

– После, още на следващия ден, тя облякла най-хубавите си дрехи, сресала прилежно косата си и уверено тръгнала към училище. От този ден всеки можел да види красивите ѝ очи и нежното лице, защото главата ѝ никога повече не била наведена. От този ден мнението на другите не било това, което определяло живота ѝ... никога! Сплетните на децата и хората имали занапред съдбата на хилядите морски вълни, безнадеждно разбиващи се в крайбрежни скали. А когато в бъдеще идвал труден момент, пред нея се появявал голям черен вълк, към който тя, както някога, отново тръгвала. Силна, красива и непоколебима, тя постигнала своето щастие. Срещнала и любовта, родила им се дъщеря, чието лице било огледало на нейното. И в него тя видяла колко красива е била наистина. Не забравила и обещанието си и всеки ден си спомняла за онази гора, онзи вълк и онова момче, без които животът ѝ щял да бъде напразен и друг.

Старата жена отново спря. Тя погледна все още широко отворените детски очи и каза:

– Ти не трябваше ли вече да спиш?

– А ти не трябваше ли да ми разкажеш някоя нормална приказка?

– Че на тази какво ѝ беше?

– Това не беше приказка. Ти нито веднъж не каза името на момичето, а във всяка приказка то щеше да си има име!... Това си ти, нали, бабо? – тихичко прошепна малката Лили.

Старата жена се усмихна и шепнешком отговори:

– Нека това да бъде нашата тайна, умна моя снежинке. Съгласна ли си?

– Добре, но само ако ми разкажеш още някоя приказка! Някоя нормална.

– Някоя нормална приказка – повтори баба ѝ и се замисли. След това започна да разказва нова приказка – бавно и увлекателно.

Съвсем скоро меката завивка започна да се вдига по-високо и малката Лили задиша дълбоко. Нежните като кадифе клепачи покриха красивите ѝ детски очи, които нямаше да се покажат повече тази нощ. Възрастната жена я целуна и угаси нощната лампичка. Когато стана да излиза от стаята, тя погледна към заскрежения прозорец. Там вятърът и снегът бяха нарисували фигурка на малко момче, на чието лице се виждаше ясна усмивка.

Очите на жената се напълниха със сълзи.

– Пази я! – каза тя и погледна към малкото легло, където спеше едно приказно създание, на което някой ден предстоеше да намери своята