XI А

Предистория

Всеки филм си има своята предистория, която често е не по-малко интересна от самия филм. Историята на „XI А“, ако трябва да съм честен, се простира чак до ученическите ми години, когато у мен — подсъзнателно тогава — започна да се формира представата за това КАКВО Е ДА СИ ИСТИНСКИ УЧИТЕЛ. Именно това е посланието на филма.

И понеже не бях силен ученик — както всички останали в моя клас — повечето учители неглижираха личностните ни качества (звучи ли ви познато?). Имаше обаче и такива, които успяха да видят истинската ни същност отвъд маските, които носехме, и ролите, които играехме. Това за мен бяха истинските учители. Защото от тях се учех и само тях запомних. Името на един от тези учители съм споменал във филма.

Представата за истинския учител продължи да се изгражда у мен и в годините на моето следване. В пети курс, по време на учителския ми стаж, имах едно разтърсващо преживяване, което впоследствие се превърна в една от знаковите сцени във филма. В един от най-важните за мен моменти — изпита ми пред комисията от Пловдивския университет — се доверих на най-непредвидимата и своенравна ученичка в класа. Въпросното момиче — за което много нейни съученици, а и повечето ми колеги, предполагаха, че изобщо няма да се появи в часа — дойде с близо 39 градуса температура и бележка за целия ден, само за моя час… перфектно подготвена!

Винаги ще помня този ден.

Две години по-късно самият аз станах учител, което звучеше като виц за моите съученици и като знак за края на света за бившите ми преподаватели. В практиката си заложих на същите принципи, в които вече бях убеден, и преминах през две уникални години с тогавашните си ученици.

Само две години. Те обаче се оказаха достатъчни за бъдещия филм, давайки му реализъм и още по-солидна основа. Защото до онзи момент аз имах перспективата на ученика, но не и тази на учителя. Двете години зад бюрото и в учителската стая ми дадоха и нея. И няма да забравя първите думи на продуцента Христо Христов, когато седнахме на кафе, за да коментираме наскоро прочетения от него сценарий:

„Абе, много професионален поглед има в тази история.“

При което аз му казах, че съм бил учител, а реакцията му — онова кратко „А, ясно“ — беше толкова ярка, че и сега се усмихвам, като си я спомня.

Като стана дума за продуцента ми, знаете ли къде се запознах с него? На откриването на бутик за дрехи, на което не исках да ходя!

А знаете ли защо ви го казвам?

Защото чудесата се случват на тези, които ги търсят. Защото това, което търсиш, търси теб. Защото стотици часове преди това съм си представял как ще се случи филмът и кой ще играе в него. Ако знаете само на колко представления в НАТФИЗ съм бил, гледайки различните актьори и казвайки си: „Този е подходящ за Майк, тази е перфектна за Симона“ и така нататък.

И изведнъж чудото се случи! Христо Христов се появи — уникален човек, на когото винаги ще бъда благодарен. Кандидатствахме в НФЦ и спечелихме, макар и от третия път. Което също е урок — за това, че не се отказахме.

Всъщност уроци покрай филма — много! Уроци, които е добре всеки сценарист да научи. Като например това, че киното е отборен „спорт“ и бъдещето на сценариста е пряко свързано с умението му да работи в екип. Само един пример ще дам:

Тече предпродукцията, всички звена са събрани и работят в посока реализацията на филма. Ние сме си в офиса, пием кафе с вкусни бисквити, когато Христо Христов влезе шумно и още от вратата се провикна към мен:

„Николай! Сменяй я тази сцена. Пренаписвай!“

Ставаше дума за една от любимите ми сцени — тази с напиването. Тогава тя не бе замислена така. В оригиналния ѝ вид класът пее на госпожата си песента „Dancing Queen“ на ABBA в знак на признателност. Добре, но точно в този ден пристигна отговорът на запитването колко ще струват правата за песента. Сумата не беше никак лоша — стига да е за получаване.

И така, аз получих директно нареждане за промяна на текста. По-важното обаче е как реагирах. И ако сте млад сценарист, на когото предстои (или който желае) да работи в големи продукции, запишете си този отговор:

„ОК.“

Няма „защо“, няма „ама“. Кратко и ясно:

„ОК.“

Нямах никаква идея как ще пренапиша сцената и дали ще се получи нещо по-добро от оригинала — последното за мен бе невъзможно в онзи момент — но се съгласих. След което се гмурнах отново в историята, мислих, преосмислях, писах, зачерквах… и накрая се получи. При това в новия си замисъл — този, който е днес на екрана — сцената е много по-близка до общия замисъл, сюжет и послание.

Често са ме питали за колко време написах сценария. Отговорът е: 22 дни. При което всички ахват изумени! Никой обаче не пита колко време носих историята в себе си и колко време се подготвях (развитие на героите, композиция, синопсис, аутлайн и т.н.) преди да започна да пиша.

Много често ме питат и защо избрах точно тази тема. Ами защото е близка до мен — най-близката в онзи момент. Казвам го за всички млади таланти, които залагат на нещо далечно от тях — за да се провокират! Радвам се, че не ми хрумна да направя същото, понеже тогава трябваше да напиша сценарий за млад учител по математика, който се посвещава на това да направи пробив в аналитичната геометрия.

Зад заглавието на филма също стои кратка история — една много смешна история, но нека остане за друг ден. Друго интересно нещо ще ви споделя в замяна и с това ще завърша.

Началото на снимките съвпадна с онази прословута софийска градушка, която без съмнение мнозина още помнят. Аз я прекарах в колата — под едно дърво. Всеки ще ви каже, че това е грешно. И при писането е така — грешното решение понякога се оказва най-правилното. Но в повечето случаи — не.

Мисля си обаче, мисля си, че разликата идва от нагласата към правилата. Можеш да си кажеш:

„Майната им на правилата!“

Аз тогава казах:

„Господи, пази ме!“

Искрено ваш, Н. К.

• Градушка, 08.07.2014 — денят, в който започнаха снимките ↗